БЕРМУДСКИ ТРИЪГЪЛНИК

Към известните версии за Бермудския триъгълник се прибави още една, според авторите й – най-реалистичната.

Бермудският триъгълник е споменат за първи път от писателя Винсънт Гадис през 1946 г., когато той написал статия за сп. „Аргоси” за странното изчезване на рейс 19. Бермудският триъгълник е област в Атлантическия океан между Флорида, Бермудските острови и Пуерто Рико. Казват, че този триъгълник е място, където тайнствено изчезват кораби и самолети. Но защо?

Изглежда, австралийски учени – проф. Джоузеф Монаган и студентът Дейвид Мей от университета „Монаш” в Мелбърн, са разкрили неговата тайна. Причината за тайнствените изчезвания е природният газ метан.

Океанографите, изследващи някои опасни области на морското дъно, са открили места на древни изригвания с голямо струпване на метанови хидрати. Според предположенията на учените метанът, освобождавайки се от естествени пукнатини на морското дъно, се превръща в огромни газови мехури, които след това се разширяват, издигат се на повърхността на водата и там се взривяват. После газът се издига във въздуха. Това предположение е изказвано и преди от учени, но сега двамата изследователи са го доказали експериментално.

Монаган и Мей използвали компютърно моделиране, за установят вярна ли е тази теория. Резултатите показали, че всеки кораб, попаднал в метановия мехур, отива на дъното. Тези гигантски газови мехури са способни да свалят и намиращ се във въздуха самолет.

За потвърждение на получените резултати учените направили експеримент с голям резервоар с вода. После пускали от долната му част големи мехури метан към плаващи на повърхността кораби играчки. И установили, че корабите отивали на дъното, ако корабът се намирал в средата или в краищата на мехура. Ако морският съд се намирал на достатъчно разстояние от края на мехура или непосредствено над него, не го грозяла опасност. Това може да обясни някои случаи, когато в Бермудския триъгълник са откривани кораби с мъртви членове на екипажа, върху чиито тела не е откривана и драскотина. Излиза, че те просто са се задушили от отровния газ.

Засега остава загадка как изглежда в действителност метановият мехур и как той нарушава повърхността на водата, излизайки от океанските дълбини. Според някои данни в Бермудския триъгълник за последните 500 години не е имало изхвърляне на газ. Или просто не е регистрирано такова.

Другите версии

Останали технологии от потъналата Атлантида

Съществува мнение, че Бермудският триъгълник е мястото, където е потънала Атлантида. Според легендата източник на енергия за града били кристали, изпращащи вълни от дълбините на океана, които предизвикват прекъсвания в работата на навигационните уреди на корабите и самолетите.

Изкривяване на времето

Портали, водещи към други измерения, прекъсвания в пространството и времето… Според някои данни за 500 години са погубени 1000 живота, а за последното столетие – 50 кораба и 20 самолета. Бреговата охрана твърди, че има доказателства за аномалии в тази област, но чак за пътешествия във времето… Ентусиастите обаче вярват, че в Бермудския триъгълник има „сини дупки” – останки от тунели на времето, по които извънземните пресичали измеренията, за да стигнат до Земята.

Умишлени атаки

Това е причина, неподкрепена от нищо освен от многобройните нещастни случаи във водата и въздуха. Макар че ако се говори за рейс 19, то няма доказателства самолетът да е бил жертва на нападение. Мнозина вярват, че това може да е причината за изчезването на други кораби и самолети. Тези умишлени атаки включват както военни действия, така и случаи на пиратство.

Геомагнитни полета

Странните изчезвания в Бермудския триъгълник са били свързани с проблеми в навигацията. Затова геомагнитните полета може да станат реална причина за нещастни случаи. Съществува теория, че в тази област има магнитни аномалии и че триъгълникът е едно от двете места на Земята, където се изравняват истинският север с магнитния север, което може да доведе до проблеми с навигационните уреди.

Гълфстрийм

Течението Гълфстрийм е като река в океана, която започва от Мексиканския залив и тече през протока Флорида в Северния Атлантик. Това течение заема област с ширина 64-70 км. Гълфстрийм лесно може да отклони самолет или кораб от курса, а в Бермудския триъгълник се намират едни от най-дълбоките падини в морето, някои от които отиват на 8534 м, където да са потънали морските съдове.

Времето и големите вълни

Карибско-атлантическите бури водят до непредсказуемо време в областта на Бермудския триъгълник. Това може да е една от причините за изчезванията. Според Норман Хук от службата за морски данни в Лондон, „Бермудският триъгълник не съществува”. Той твърди, че всички нещастни случаи са предизвикани от времето. Тук често се наблюдават разрушителни урагани, а също и големи вълни, които потапят корабите и нефтените платформи. Неотдавнашни данни от спътници са фиксирали 25-метрови вълни в открито пространство.

Човешка грешка

Дезориентацията в пространството и объркването в датчиците са редки, но са известна причина за няколко процента от разбиването на самолети.

Пълна измислица

Единственото обяснение е в неговата липса. Теорията за Бермудския тригълник е основана на предразсъдъци, които държат в напрежение хората вече няколко столетия. С времето писателите са взели за основа легендите и дори записките на самия Христофор Колумб за това, че в „тази област се наблюдават странни танцуващи огньове на хоризонта”, „огнени езици в небето” и излизането от строя на навигационните инструменти и са продължили да развиват този мит.

И за любителите на непознатото:

Корабите и хората са били похитени от извънземни.

ПИТОН И КОБРА-ЗМИИТЕ+ВИДЕО

Питоновите (Pythonidae) са семейство неотровни змии. Други източници смятат тази група за подсемейство на боите (Boidae). Питоните са най-близки до боите, отколкото до което и да е друго семейство змии. Питоните се различават от боите по това, че имат зъби на премаксилата, малка кост в най-предната част в средата на горната челюст. Повечето бои са живородни, докато питоните снасят яйца. Някои видове пясъчни бои (Ericinae) също са наричани питон.


ОСОБЕНОСТИ

Питоните обитават тропическите райони на Африка, Азия, Америка и Австралия и Океания. Към семейство питони са класифицирани 63 вида змии. При различните видове размерите силно варират - от 70 cm до 10 m. Най-едрият представител на семейство питони е т.нар. малайски мрежест питон, дълъг до 10 m, като рекорден представител на вида и на цялото семейство се счита уловеният на индонезийския остров Суматра питон, дълъг 10,32 m.

Питоните са неотровни змии, които подобно на боата и анакондата удушават своята плячка. В зависимост от големината на отделният вид може да убива различни животни. Ако един дребен питон се храни предимно с мишки и други гризачи, то някои видове като бирманския питон или малайския мрежест питоннападат и по-едри животни, като дива свиня, сърна, дори елени и крокодили

Кобрите (Naja) са отровни змии от семейство Elapidae. Кобрите обикновено обитават тропически или пустинни региони на Азия и Африка. Повечето са много дълги, достигат до 1,2 - 2,5 m. Кралската кобра може да достигне до 5,2 m, което я прави най-голямата отровна змия в света.

Видът е малко агресивен. Змията напада само ако е провокирана или в друго екстремно положение което заплашва нейното оцеляване. Освен това не всички ухапвания са опасни за живота. В серия от записани ухапвания в Мала Азия само 55% са били отровни.

Кобра е португалското наименование на змия, идващо от латинската дума colobra. Когато португалските мореплаватели пристигнали до бреговете на Африка и Южна Азия през 16-ти век, те кръстили кобрите „cobra-capelo“ (на английски: hood snake - качулата змия).

ХРАНЕНЕ

Кобрите убиват своята плячка, обикновено малки гризачи или птици като инжектират невротоксин, който се намира в кухината на зъбите им. Невротоксинът блокира връзката между засегнатите неврони и мускулите, което спира движението. Кралската кобра яде други змии.

РАЗПОЗНАВАНЕ

Кобрите са в различни цветове, от черно или кафяво до жълтеникаво бяло. Черната кобра в Пакистан и Северна Индия е подвид на Индийската кобра (Naja naja).

Кобрите най-вече могат да бъдат разпознати по „качулката“, образувана от кожа и мускули зад главата, чрез която тя изглежда по-голяма и по-заплашителна пред хищниците.




                                                                              ПИТОН

😰😰😰

СВИНСКИ ЖЕЛАТИН ЗА ЗДРАВИ СТАВИ

Желатинът укрепва клетките и вътрешните влакна, има благоприятен ефект върху съединителната тъкан, подпомага възстановяването на увредените стави.

Опаковка: 200 гр. 
Произход: Германия 
Съдържание: 100% Свински желатин (E441) 
Тегло: 0.210 кг. 

БЪЗ И БЪЗАК-ЛЕЧЕБНИ СВОЙСТВА

БЪЗ, ЧЕРЕН БЪЗ И БЪЗАК

Интересен факт е, че бъзът е род от 30 вида растения, като повечето са храсти или ниски дървета. В България се отглежда черен и червен бъз, както и тревистия бъз, още наричан бъзак. Черният бъз представлява дървовиден вид бъз с черни плодове. То вирее край населени места, често из храсталаци и гори. Височината на дървото е до 3 метра , в редки случаи до 8 метра, като има развита коренова система. Плодовете на черния бъз са сферични, сочни, червеновиолетови ягодки с 5-6 мм в диаметър.

КОГАТО ИМУННАТА СИСТЕМА ОТКАЖЕ, ИЗПОЛЗВАЙТЕ ЧЕРЕН БЪЗ

През последните 60 години са проведени над 800 клинични и лабораторни проучвания, доказващи лечебните свойства на бъза. Установено е, че плодчетата на черния бъз са особено богати на антициани, които спомагат за мощната антиоксидантна активност на черния бъз: 3,5 пъти по-висока от тази на витамин Е.
През 2001 година проучване на Щатската национална библиотека по медицина заключава, че екстракт от черен бъз може да бъде „натурално лечебно средство с антивирусни свойства, особено срещу различни видове грип”. Бъзът има много лечебни свойства. Едно от тях е при простудно заболяване, защото предизвиква изпотяване и сваля високата температура. Плодчетата на растението, било то свежи или сушени, се справят отлично и в борбата срещу анемии. Черният бъз е изключителен полезен за сърдечната дейност и помага за сваляне на кръвното налягане. С това не свършват лечебни приложения на черния бъз. Чай от негови цветове спомага при пресипнал глас и възпаление на горните дихателни пътища, хемороиди, воднянка, високо кръвно налягане, импотентност, възпаление на пикочните пътища, възпаление на бъбреците и пикочния мехур, възпаление на простатата, уриниране на кръв, задух, затлъстяване, а отварата от листата на черния бъз лекуват кожни обриви, хемороиди и ревматизъм.

КОКОШИ ТРЪН-ПРИЧИНИ И ЛЕЧЕНИЕ

Причини за развитието на кокоши трън

Причините за възникване на кокоши трън са най-различни механични травмиращи фактори, увреждащи кожата на краката.

Човешката кожа е покрита с многослоен плосък епител (епидермис), чиято функция е защитна. Клетките от повърхностния слой на епидермиса непрекъснато образуват рогово вещество (кератин), което също предпазва организма от навлизането на вредни вещества. Роговото вещество изглежда като пърхот и непрекъснато се „изронва” от тялото в околната среда. Стъпалата са места, подложени на непрекъснат силен натиск от тежестта на тялото и там въздействат механичните фактори, които са причина за кокошия трън. На петите пък е измерена най-голямата дебелина на човешката кожа.

Ако в обувката ви има нещо, което непрекъснато ви „убива” (ръб, шев, песъчинка) и това дразнене е прекалено силно и оказва натиск на едно и също място на стъпалото, това е основната причина за кокоши трън. Силният натиск от подобен дразнител може да доведе до втикване на част от епидермиса навътре и обръщането му като пръст на ръкавица. При това вгъване или обръщане, роговия слой също се обръща навътре и кератинът вече няма как да пада във външната среда. Клетките на епидермиса го образуват непрекъснато, а той се трупа и расте навътре, като се втвърдява все повече и повече. Този натрупан рогов слой заприличва на жълтеникав трън, забит в ходилото. Натискът върху кокоши трън при ходене е изключително болезнен, защото го забива още по навътре.

Лечение на Кокоши трън

Различните методи, прилагани за лечение на кокоши трън целят омекотяване на втвърденото рогово вещество с т.нар. кератоличитни средства и отделянето му от тялото. Със същата цел понякога се прилагат туширане с течен азот или изгаряне на кокошия трън чрез електрокоагулация.

Има една стара народна рецепта за лечение на кокоши трън, която действа ефикасно при малки и средни по размер образувания.

• Вземете прясна обелка от картоф (диаметър 1,5-2 см е достатъчен). Сложете в центъра на срезната повърхност щипка салицилов прах. Ако не можете да намерите салицил, стрита таблетка аспирин също върши работа. Вечер преди лягане поставете обелката със салицила върху кокошия трън и я прикрипете с левкопласт или бинт.
• Оставя се да стои така през цялата нощ и на сутринта се сваля. Повторете процедурата 3-4 поредни нощи. Очакваният резултат е кокошия трън да се размекне и да „изпадне”. „Жилото” на тръна всъщност е втвърдения кератин.
• Не се притеснявайте за дупчицата в ходилото, където е лежал кокошия трън. Дезинфекцирайте я с риванол или с кислородна вода, подсушете я и я напълнете със скъпия крем за лице, дето жена ви го крие в дъното на нощното шкафче. Ако салицилът не помогне за лечението на кокошия трън, помолете някой хирург да „изчопли” тръна, докато все още е размекнат.

СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА

Слънчевата система е група астрономически обекти, включваща Слънцето и небесните тела, обикалящи около него — планети, планети джуджета, спътници, астероиди, комети, междупланетен прах и газ. Всички те са образувани при разпадането на молекулярен облак преди около 4,6 милиарда години.

Основната част от масата на обектите в орбита се съдържа в осемте планети. Техните орбити са почти кръгови и лежат приблизително в една равнина, наречена еклиптика.

Четирите вътрешни планети (Меркурий, Венера, Земята и Марс) са по-малки и носят названието планети от земен тип. Те са съставени главно от скали и метали.

Четирите външни планети (Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун) се наричат газови гиганти. Те са по-масивни и са съставени предимно от водород и хелий.

Слънчевата система включва и две области с концентрация на по-малки обекти. Астероидният пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер, е сходен по състав на планетите от земен тип. Намиращите се извън орбитата на Нептун транснептунови обекти са съставени главно от замръзнали вода, амоняк и метан. В тези области има пет обекта, които са достатъчно масивни, за да бъдат заоблени от собствената си гравитация, поради което са класифицирани като планети джуджета: Церера, Плутон, Хаумея, Макемаке и Ерида. Шест планетите и три планети джуджета имат естествени спътници, а външните планети имат и пръстени от прах и други частици.

Разстоянията в Слънчевата система обикновено се измерват с помощта на средното разстояние между Земята и Слънцето, наричано астрономическа единица (AU, съкр. от astronomical unit). Най-близко до Слънцето е планетата Меркурий — средно 0,387 AU, а най-отдалечена планета е Нептун — средно 30,068 AU. Слънчевият вятър — поток от плазма, идващ от Слънцето — образува своеобразен балон в междузвездната среда, наричан хелиосфера и достигащ далеч отвъд последните небесни тела на Слънчевата система. Хипотетичният облак на Оорт, откъдето се предполага, че идват кометите с дълъг орбитален период, би трябвало да е разположен на разстояние от Слънцето около хиляда пъти по-голямо от хелиосферата.

ЕГИПЕТ

Древният Египет е многовековна държава, разположена в Североизточна Африка, по долното течение на река Нил.

Счита се, че Египет е населяван от хора от преди повече от 250 000 години. С „Додинастичен период на Египет“, в египтологията се обозначава историческата епоха преди създаването на династиите през четвъртото хилядолетие пр.н.е.

През ок. 4000 г.пр.н.е. от множество малки териториални образувания – номи, възникват две големи политически обединения – Горен и Долен Египет (със столици в Йераконопол и Буто). Създаването на единна държава се приписва на управника на Горен Египет Менес. Столица на обединената държава става град Мемфис, намиращ се в южната част на делтата на р. Нил. Първите паметници, написани с египетски йероглифи се отнасят към края на четвъртото и началото на третото хилядолетие пр. н. е.

В 30 – 28 век пр. н. е. започват стълкновения със съседните племена: кушити (нубийци) – на юг, с либийци – на запад и номадите от Синайския полуостров – на североизток.

В 28 – 23 век пр. н. е. се формира древно-египетската цивилизация. Единството на Древния Египет се въплъщавало във властта на фараоните – неограничени властелини на цялата страна. Фараонът бил глава на култа към всички богове в Древния Египет, като самият той е бил считан за бог. Израз на това става строителството през периода на пирамидите – гробници на фараоните Джосер, Снофр, Хеопс(Хуфу), Хефрен (Хафра) и Микерин (Менкаур). Нараства значението на хелиополския култ към бога-слънце Ра, а фараоните се наричали негови синове.

През 23 – 21 век Древният Египет се разпада на множество номове. Новото държавно обединяване на Древния Египет започва с нарастването на силите на номарсите на Хераклеопол (в Среден Египет), а впоследствие на управляващите южния град Тива. Тиванският фараон Ментухотеп I става владетел на обединен Древен Египет.

През 21 – 18 век за покровител на фараоните е обявен бог Амон. Аменемхет I премества столицата от Тива в Иттауи във Файюмския оазис. Следва нов разпад на Древния Египет.

През 18 – 16 век Древният Египет е завладян от азиатските владетели – хиксосите, които завземат властта в Долен Древен Египет и правят град Аварис своя столица в източната част на делтата на р. Нил. Да премахне владичеството на хиксосите успява Яхмос I. Преследвайки ги, той нахлува в Палестина и Сирия. Приемниците му завладяват Палестина, Финикия, Сирия, а страната Куш до 4-тия нилски праг става провинция на Древния Египет.

При Аменхотеп III Древният Египет достига своето величие. От провинциите си в Азия и в страната Куш, Древният Египет получава като данъци дървесина, мед, олово, сребро, както и животни, роби, вино, бижута, слонова кост. От страната Пунт, където царица Хатшепсут изпраща експедиция, в Древния Египет пристигат благовония. През този период армията става редовна. Религиозната реформа на Аменхотеп IV (Ехнатон) провъзгласява култа към единен за всички египтяни бог Атон (слънчевият диск). В чест на този бог се строи нова столица – Ахетатон. След смъртта на Ехнатон през 1335 г. пр.н.е., почитането на целия пантеон египетски богове е възстановено и Тива отново става столица на Древния Египет. Увлеклият се по религиозната реформа Ехнатон бил изоставил държавното управление, а упадъкът на държавата продължава и след смъртта му. Към 1290 г. пр.н.е., фараонът Рамзес II възстановява могъществото на Древния Египет. Той води продължителна и упорита борба с хетите и техните сирийски съюзници. Столица на страната при Рамзес II става град Пер-Рамзес, построен на мястото на Аварис.

През 11 – 7 век укрепва властта на номарсите.

През 945 г. пр.н.е либийският военачалник Шешонк I се провъзгласява за фараон, а за своя резиденция избира град Бубастис в делтата на Нил. Той превзема Йерусалим и го разграбва.

През 671 г. пр.н.е. асирийската армия на Асархаддон превзема и разграбва Мемфис.

В 667 г. и 663 г. пр. н. е. асирийците завладяват Тива. Псаметих I успява отново да обедини Древен Египет. При Нехо II, син на Псаметих I, е прокаран канал, свързващ Нил с Червено море.

През 528 г. пр.н.е. Древният Египет е завоюван от персийския цар Камбиз и става персийска провинция (сатрапия). През 341 г. пр.н.е. персите отново нахлуват в Древния Египет и го подлагат на разорение.

През 332 г. пр.н.е. в Египет навлиза армията на Александър Македонски и страната става част от неговата държава. След разделянето на империята му между диадохите, Древният Египет се пада на пълководеца Птоломей Лаг – основател на гръко-македонската династия на Птоломеите Лагиди (305 – 30 г. пр.н.е.). Столица става град Александрия.

При Птоломеите Древният Египет става главна житница за елинистичния свят. През този период египетският флот господствал в Средиземно море. При управлението на царица Клеопатра VII – последна от династията на Птоломеите, Египет се оказва въвлечен в политическите борби в Древния Рим.

Старо Царство[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Старо царство

Големият сфинкс и Пирамидите в Гиза, изградени по времето на Старото царство

Преходът към основаваща се на земеделие и скотовъдство произвеждаща икономика се осъществява в долината на р. Нил още през VI хилядолетие пр. н. е. Цялата икономика на древен Египет била зависима от иригационните съоръжения и въпреки, че тяхното изграждане и поддържане изисквало огромен разход на труд, щедрата нилска земя се отплащала пребогато с даровете на своето плодородие. С увеличаването на площта на култивираните терени около многобройните локални иригационни системи постепенно нараствала и гъстотата на населението в Нилската долина. Достигнатата висока степен на развитие на земеделско-скотовъдната икономика създала предпоставки за ранното възникване на цивилизацията в Египет. През IV хил. пр. н. е. около първоначалните центрове на иригационни системи започнали да се формират неголеми държавици, които често воювали помежду си. Във втората половина на хилядолетието броят им вече бил около 40; половината от тях се намирали в района на делтата на Нил (Долен Египет), а останалите – на юг по протежението на долината на реката (Горен Египет). В хода на непрестанните конфликти и междуособици тези първоначални държавици, традиционно наричани номи, се обединявали, по-големите поглъщали по-малките и накрая Горен и Долен Египет се превърнали в две големи царства, които започнали борба за надмощие помежду си.

Около 3100 г. пр. н. е. царят на Горен Египет Менес покорил Долен Египет и поставил началото на единна древноегипетска държава. От тогава насетне като символ на това обединение египетските фараони носели една върху друга червената корона на Долен Египет и бялата на Горен Египет. С името на Менес започва и дългият списък с имена на египетски фараони. За да сложи някакъв ред в безкрайната поредица имена, в III в. пр. н. е. египетският жрец Манетон ги разделил на 30 повече или по-малко условни династии – това деление се използва и до днес. Предполага се, че Менес фигурира в по-късната писмена култура като обединител на Египет и основател на I династия под името Нармер.

С обединението при Менес започва периодът на т. нар. Ранно царство (XXXI – XXVII в. пр. н. е.). Владетелите, управлявали Египет през този период, са от I и II династия. Те продължили борбите за окончателно утвърждаване и стабилизиране на единната и централизирана египетска държава със столица Нехен (Хиераконпол).

Политическото обединение на Египет позволило да се изгради и поддържа единна иригационна система в цялата страна, а това довело до увеличаване на площите на обработваемите земи. Нарасналото селско стопанско производство било в основата на всестранният икономически, политически и културен подем, с който се характеризира развитието на Египет в периода на Старото царство, при последователното управление на фараоните от III, IV, V и VI династия (XXVII – XXII в. пр. н. е.). Сред историческите извори за периода на Старото царство особено важно значение има т. нар. Палермски камък – стела, която съдържа най-древният известен египетски летопис. В него са включени имената на всички фараони, продължителността на тяхното управление, както и най-важните събития, свързани с него.

През периода на Старото Царство Египет се превръща в централизирана, деспотична и бюрократична монархия. Това е обусловено от природните условия и особености на египетската икономика – създаването и поддържането на единна иригационна система, която обхващала цялата Нилска долина, изисквало пределна централизация на властта и управлението. Но населението било принуждавано да работи безплатно за големите, престижни строежи на фараоните – царските дворци и гробници, храмовите комплекси, както и по строежите и поддръжката на иригационните съоръжения. От друга страна фараоните дарявали на отделни привилегировани групи население (жреците, служителите и работниците в храмовите стопанства) правото да не бъдат привличани на царска работа. Фараонът бил почитан като жив бог, син на Ра, земен представител на небесните и подземните богове и застъпник на жителите на страната пред тях. Волята на царя била свещена, а правата му над цялата страна и нейното население – абсолютни и неоспорими; бил канонизиран строг ритуал за почитане на фараона.

Най-яркото свидетелство за невижданото могъщество на египетските фараони в епохата на Старото царство представляват техните гробници – прочутите египетски пирамиди. Първата голяма пирамида издигнал най-забележителният фараон от III династия Джосер – тя има стъпаловидна форма, достига 60 m на височина и е била заобиколена от огромен храмов комплекс. Архитектът на тази величествена постройка е Имхотеп. Фараонът Снефру също е построил пирамида – Стъпаловидната. Най-голямата била пирамидата, издигната през XXVI в. пр. н. е. от фараона на IV династия Хеопс (Хуфу). На височина тя дастига 147 m и е изградена от около 2 млн. и 300 хил. огромни каменни блока с тегло по 2.5 т. всеки. Само с няколко метра по-ниска от нея е облицованата с червен гранит пирамида на сина на Хеопс – Хефрен (Хафра), чийто образ носи Големият Сфинкс – разположено близо до пирамидата скулпторно изображение на лъв с човешка глава, изсечено от естествена скала с височина 20 m и дължина 57 m.

При управлението на Джосер столицата била преместена на север, в основания от Менес град Мемфис. В Мемфис се намирали дворците на фараона и на останалите представители на висшата аристокрация, много от които били негови роднини, заемащи различни високи длъжности. Най-важна била длъжността на първия министър – чати (най-често това били синовете на фараоните). Чати ръководел огромния и сложен бюрократичен апарат и лично оглавявал върховния съд, царския архив и хазната. Друг висш сановник бил началникът на войската: перраха. Някогашните номи продължавали да съществуват като своеобразни административно-стопански окръзи, напълно подчинени ни централнана власт. Царският наместник – номарх – ръководел останалите служители и чиновници в нома. В граничните райони била изградена система от отбранителни крепости.

Членовете на царското семейство, приближените на фараона, сановниците и военачалниците били дарявани със земя. Поземлени владения били дарявани и на храмовете на египетските богове. Извън частните и храмовите имения земята била царско стопанство – основен източник на доходи за държавата.

Чести походи към Синайския полуостров (североизток) и Палестина или Нубия (на юг), носели голяма плячка – огромни стада добитък и многобройни военнопленници, използвани за работна ръка.

При управлението на V и VI династия се наблюдава прогресивно отслабване на централната власт за сметка на засилване на позициите на номовата аристокрация, която водела борба за политическа и икономическа самостоятелност. Това довело до разпадането през XXII в. пр. н. е. на страната на множество полунезависими, враждуващи помежду си номи, управлявани от местни династии.

Разпадането на Старото царство довело до дълъг (около 140 години) период на политическа децентрализация и стопански упадък на Египет – т. нар. Първи преходен период (2181 – 2040 г. пр. н. е.). Престанала да функционира единната напоителна система, което довело до значително съкращаване на селскостопанската продукция и предизвикало социални потресения – глад, миграции, бунтове, засилени от непрестанните войни между отделните номови държави и нашествията на номадите от околните земи.

Средно Царство[редактиране | редактиране на кода]

В условията на дълбока политическа, стопанска и социална криза, обхванала Египет по време на Първия преходен период, постепенно се зараждала тенденцията за ново политическо обединение. В тази епоха най – значителен център в северната част на страната станал разположеният южно от Мемфис Хераклеопол (на египетски Нен – Несут), главен град на XX горноегипетски ном. Независимите владетели на Хераклеопол не признавали властта на Мемфиските царе и провъзгласили себе си за фараони (IX и X династия на Манетон). Още основателят на IX хераклеополска династия Хети (или Ахтой) I повел в средата на XXII в. пр. н. е. активна борба с номадите-нашественици и независимите египетски номарси, като тази политика се запазила и при неговите наследници, които постепенно подчинили на властта си по-голямата част на Делтата и северните райони на Горен Египет.

Но хераклеополските царе не успели да обединят под властта си целия Египет. На юг се издигнал друг обединителен център Тива (на египетски Уасет), владетелите на която, подчинили на властта си съседните горноегипетски номи и също се провъзгласили за фараони (XI династия). След дълги и ожесточени борби между двете царства, около 2040 г. пр. н. е. тиванския цар Ментухотеп II успял да разгроми Хераклеопол, присъединил севера и поставил началото на Средното царство – нов период на политическо единство и централизация, на стопански и културен разцвет, продължил около 250 години (XX – XVII в. пр. н. е.). През това време управлението било в ръцете на фараоните от XI и XII династия.

Новото политическо обединение на Египет позволило да бъде възстановена и усъвършенствана единната иригационна система в долината на Нил и по този начин да се стабилизира селското стопанство, като основа на икономиката на страната. Значително било развитието на занаятите – каменоделство, металургия и металообработване, дърводелство, тъкачество и много други. В тази епоха била окончателно усвоена и въведена в масовата практика технологията на бронза; замяната на каменните и медните оръдия на труда с по-твърди и качествени оръдия от бронз подтикнало общото развитие на производителните сили. Усвоено било и производството на стъкло. Голяма развитие получила и търговията както вътре в страната, така и далече извън нейните предели. Египет търгувала с Нубия, Либия, Синай, Крит, Източното Средиземноморие (Финикия, Палестина, Сирия), Месопотамия и Пунт (Екваториална Африка).

Номовата аристокрация запазва значителна част от своите привилегии, от политическото си и стопанско могъщество. Често предавали властта си по наследство, образувайки местни династии.

Много често в документите от това време се споменават робите. Те се третират като част от имуществото, могат да се купуват и продават. Основният източник на роби били грабителските военни походи в съседните страни. Това са робите-военнопленници или баку. Има и друг вид роби – трудовото население в царското стопанство, в големите храмови комплекси и в именията на различни частни лица, наричани „цаски роби“ или хему нисут. Те не можели да бъдат купувани и продавани; имали свое лично стопанство, дом, семейство и известни права. Всички те били трайно обвързани с упражняването на определена професия – били земеделци, скотовъдци, градинари, рибари, слуги, готвачи, певци, музиканти и т.н. Има и свободни и независими от царското стопанство хора, наричани неджес („нищожни“, „малки“) – дребни земеделци, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци и др. От масата на свободните производители постепенно започнала да се издига една забогатяла върхушка от хора с незнатен произхад, наричани „силни неджеси“. За да им се противопоставят, фараоните от XI и XII династия им давали висши постове в административният апарат – по този начин тази нова привилегирована прослойка стават лично зодължени на фараона и са готови да подкрепят властта му.

Опора на централната власт била и мощната царска армия. Особено активна била военната политика на могъщите фараони от XII династия, при продължителното управление на които (около 1991 – 1786 г. пр. н. е.) Средното царство изживяло своя най-голям икономически, политически и културен разцвет. Основателят на династията Аменемхет I водил редица агресивни войни в Палестина, Либия и Нубия, като завоевателната външна политика достигнала своя апогей през XIX в. пр. н. е., когато Сенусерт III присъединил към Египет Нубия.

Фараоните от XII династия никога не успели да постигнат такава степен на власт, каквато имали деспотите от Старото царство. Те трябвало да се съобразяват с номовата аристокрация, с влиятелното жречество, с неспокойните народни маси.

През XVII в. пр. н. е. Египет отново се разпаднал, първоначално на две части (XIII династия в Тива и XIV династия в Ксоис в Долен Египет), и постепенно навлязъл в т. нар. Втори преходен период. Причините за това са както вътрешната нестабилност и династическите борби, така и нашествието на хиксосите. Те били номадски племена, завладели по-голямата част от Делтата и района на Мемфис и в продължение на около 150 години периодически подлагали на грабеж останалите египетски земи (XV и XVI „хиксоски“ династии).

Ново Царство[редактиране | редактиране на кода]

Начело на борбата срещу нашествениците застанали владетелите на Тиванския ном, които успели да наложат властта си над южната част на страната (XVII династия).

Едва през първата половина на XVI в. пр. н. е. хиксосите били окончателно разбити и прогонени от Яхмос (Амосис) I, който се смята за основател на XVIII династия и на Новото царство (1567 г. пр. н. е.). Тива отново се утвърдила като столица на египетската държава, управлявана от фараоните от XVIII, XIX и XX династия в продължение на около 500 години (от XVI до XI в. пр. н. е.).

Възстановявянето на държавното единство и укрепването на централната власт срещнало съпротивата на старата номова аристокрация, но фараоните се справили с недоволството с помощта на армията и служебната аристокрация от незнатен произход. Египет се превърнал в мощна военна държава, благодарение на огромната си армия с бойни колесници и многобройни отряди, благодарение на могъщият си флот.

Фараоните от XVIII династия водели постоянна, агресивна, завоевателна политика, за да задоволят жаждата на войската и служебната аристокрация за повече почести и награди, както и за да осигурят верността им. Въпреки нарасналото количество на робите в египетското стопанство (поробени по време на военните походи), основни производители на материални блага си оставали милионите безправни местни селяни и занаятчии, чието положение не претърпяло промени през вековете.

В края на XVI и началото на XV в. пр. н. е. мирното управление на една жена фараон, царица Хатшепсут, осигурило двадесет годишно прекъсване на непрестанните войни. След Хатшепсут на престола идва най-войнственият фараон от XVIII династия – Тутмос III. Огромните богатства, които се стичали от всички краища на страната в столицата Тива, позволили на Тутмос III и неговите наследници да разгърнат грандиозна строителна дейност.

През XIV в. пр. н. е. в Египет има вътрешни трудности по време на управлението на Аменхотеп III – номовата аристокрация и жречеството отново се опълчили срещу силната централна власт. Недоволството било оглавено от жреците в светилището на Амон-Ра в Тива. За да подкопае тяхното опасно влияние, Аменхотеп IV провел религиозна реформа, с която наложил култа към ново върховно божество – слънчевият бог Атон. Приема името Ехнатон („Угоден на Атон“) и заедно с жена си Нефертити, напуска Тива и строи нова столица – Ахетатон. Но след смъртта на Ехнатон, неговите противници взели връх и неговият наследник Тутанхамон бил принуден да се върне в Тива и да възстанови всички привилегии на жреците на Амон.

Вътрешните борби довели до временно отслабване на Египет, който през XIV в. пр. н. е. загубил повечето от външните си владения. Нов период на разцвет и военно могъщество настъпил през XIII в. пр. н. е. при управлението на фараоните от XIX династия и особено при управлението на Рамзес II.

При последните владетели от XIX династия и във времето на XX династия (края на XIII – началото на XI в. пр. н. е.) постепенно настъпил залезът на най-блестящия период на египетската цивилизация. При следващите династии, в епохата на т. нар. Късно царство Египет напълно загубил някогашното си политическо могъщество и сам се превърнал в обект на агресия на съседните народи – либийци и древните етиопи. През VII в. пр. н. е. той попаднал временно под властта на Асирия, а в 525 г. бил присъединен към Персийската империя на Ахеменидите.